DmC: Devil May Cry е нелоша екшън игра, но за съжаление омръзва прекалено бързо. Бойната система е добре реализирана, но пък останалите трески за дялане я превръщат по-скоро в нещо посредствено, отколкото претендент за хит на годината. Графиката на играта си е старичка, но не и баш "лоша". Като цяло става. Анимациите са добри, битките са бързи и "мазни". Гласовата актьорска игра е посредствена. Даже бих казал много дразнеща на моменти. За сметка на това ефектите са добри, а пък саундтракът - страхотен. Първите няколко часа на DmC: Devil May Cry определено правят много добро впечатление. Динамични, зрелищни битки, гарнирани с нелоши платформинг секции. За съжаление към средата на играта всичко това става скучно и лъсват сериозните проблеми с AI-то на противниците и ниската трудност. Devil May Cry е приличен слашър от трето лице, но нищо запомнящо се. Ако си го купите от руските сайтове за едно 25 лева - бива. Но да се хвърлят едни 120 кинта за конзолната версия ми се струва сериозно прахосване на кинти. В последните години гейм индустрията си намери нов начин да изстисква класически серии от миналото с тъй наречените reboot-ове. Игри, чиято концепция е много близка до предшествениците им, но са разработени според модерните стандарти.

Именно такава игра е DmC: Devil May Cry. Въпреки че използва названието на много популярна екшън серия, то тази цъкалка е поредният reboot. И съответно трябва да се разглежда като ново начало, а не Devil May Cry 5.

Но дали тази игра си струва? За мен, нещата са доста противоречиви. От една страна, бойната система ми хареса. Същото мога да кажа и за саундтрака, който идеално се вписва в заглавието.

От друга, битките и платформинг секциите се изчерпват като разнообразие още след 5 часа игра. Освен това играта е кратичка, а пък мултиплейър в нея няма, което още повече съкращава времето, което ще я цъкате. За капак главният персонаж Данте е просто отвртатително направен и когато видя кът сцените с него ме обхваща погнуса.

Какъв е сюжетът на играта? Общо взето, класически. Имаме огромен лош демон, който иска да завладее света. Имаме и един-единствен човек, който е способен да го спре. Данте, главният герой.

И тук идва първия голям шок в играта. Видът и характерът на главния персонаж. Които са едни от най-дразнещите, които са ми попадали в игра напоследък. Какво имаме?

Някакво типично безстрашно позьорче с изнежена физиономия и фешън прическа, което не се стряска от абсолютно нищо в света. И праска нон-стоп някакви абсолютно тъпи реплики след убиването на по-големите противници. Общо взето, тоя персонаж мяза на злодея от тийнейджърските сериали – нагъл, арогантен педал. Който уж трябва да е яко хардкор, но в повечето случаи бие на жалък. Е, в Devil May Cry вие трябва да играете с него.

За мен, всяка кът сцена с Данте беше мъчение. Но някак щях да го преживея, ако и сюжетът на играта не беше посредствен. Но именно това е положението.

Общо взето, през цялото време гоните големия лош Мундус из града Limbo City. И толкоз. Тук-таме има няколко драматични обрата, но като цяло сюжетът е праволинеен и неособено оригинален.

Както съм казвал много пъти обаче – това няма значение в една екшън игра. Защото най-важното за този жанр е геймплеят... какво е положението в Devil May Cry?

В първите часове, доста добро. Встъпителния около 1 час е добре балансиран, като ви позволява плавно да навлезете в бойната система. Която поне на мен ми хареса. Постигнат е баланс между възможност да правите супер извратени комбинации, с които жонглирате с противниците си във въздуха, без в същото време да са прекалено трудни за изпълнение.

Също както и в миналите Devil May Cry игри, нещата се въртят около система за стилно размазване на противниците ви. Така колкото повече оръжия и комбинации използвате в кратък интервал от време, толкова по-високо бивате оценявани.

В първите часове, достигането на най-високите SS и SSS стил рангове е истински кеф. Особено като се има предвид, че Данте не знае почти никакви движения и вие тепърва увеличавате арсенала си.

За нещастие, след известно време нещата започват да стават по-скучни. Към петия час повечето комбота ми бяха омръзнали. Да, играта наистина прави всичко възможно да ви държи в напрежение до самия край – периодично през час-два получавате някое ново оръжие, в което да инвестирате своите upgrade точки и да поразнообразите комбинациите си.

Ама някак... не е толкова интересно от един момент нататък.

Може би причината за това е сравнително ниската трудност. Аз се пуснах на последната в началото на играта – в първите 5 часа не умрях дори един път. След това нещата станаха малко по-сложни – тук-таме загивах по 1 път на мисия. На някои босове – 2-3 пъти.

Но това е абсолютно недостатъчно. Особено като се сетя за игри тип God of War, където си се пуква най-редовно по 5-10 пъти на всяко меле, а на босовете – по 20, 30, 50+ пъти.

Просто на моменти Devil May Cry се усеща като игра, в която просто се гаврите с противниците си, а те имат прекалено ограничен арсенал. Стига да се концентрирате, повечето мелета са просто детска игра.

Огромен процент от гадовете имат супер бавни атаки, които е адски трудно да не видите. Освен това те са гарнирани с ярко блещукащи ефекти, та да няма никакъв шанс за провал от ваша страна.

От друга, осъществяването на кълбо ви имунизира от почти всички възможни атаки (с изключение на някои специални). Което още повече улеснява нещата.

И трето, докато стоите във въздуха сте почти безсмъртни – повечето противници нямат атаки, с които да ви свалят на земята.

Така на много моменти нещата опират до това колко дълго SS или SSS комбо ще направите, преди да сбъркате и някой ви удари. А това да умрете почти винаги изобщо не е вариант.

Да, определено е забавно да гаврите противниците ви. Но е тъпо, че повечето грешки не идват, защото враговете ви имат много на брой нестандартни атаки. Случват се, понеже играчът прави някоя глупост. А стига да се концентрирате... трудността пада драстично.

Освен всичко друго, босовете също са слаба ракия. Повечето от тях са прекалено лесни, като ви дават по 2-3 секунди да реагирате на всяка от атаките им. Някак ми се струва несериозно да ги мина всички на последната трудност с максимум 4-5 преигравания на бос. Може би съм свикнал от God of War нещата да са тегави... явно. Ама все пак, има какво да се желае в Devil May Cry.

Също така, типично за модерните игри, случи ли ви се да умрете... наказание липсва. Просто се раждате на последния чекпойнт с пълна кръв. Единственият минус на умирането е фактът, че крайният ви резултат за дадено ниво бива намален с 10%.

Като стана дума за този аспект от играта, именно събраните точки са основната предпоставка да се преиграва Devil May Cry. След всяко ниво получавате точки – в зависимост от това колко стилно сте избивали противниците, колко тайни сте открили, колко често сте умирали, колко време ви е отнело всичко и т.н. Общият резултат може да бъде качен в онлайн ранглиста, където можете да се похвалите с най-високите си постижения.

Това като цяло е як елемент. Дава ви възможност да преигравате нивата, като в бързането често ниската трудност и AI на противниците ви остава на заден план.

Но все пак – това не е достатъчно за всички. На мен лично не ми беше много интересно дълго време да преигравам някакво ниво, за да кача постижението си в нета. Да, може да се увеличи да кажем двойно геймплея на Devil May Cry за повечето хора... но толкоз.

А самата игра се превърта за около 10-на часа. Което според мен е крайно недостатъчно за изцяло сингъл игра. Дори и в днешно време, една игра без мулти компонент трябва да е поне 15-на часа. По възможност с 20+ часа.

Опс, малко се отплеснах. Докато говоря за битките и забравих да отделя няколко реда на един важен елемент от DmC: Devil May Cry – платформинга. Общо взето, сигурно половината време из повечето нива преминава в преодоляване на различни секции чрез скачане, прелитане и т.н.

Честно казано, няма какво толкоз да описва този елемент – напълно познат си е. Данте има определен арсенал от движения за платформинг секциите, които трябва да редувате, за да ги преминете.

В началото е що-годе интересно... обаче също като битките, към средата и особено края на играта става видно, че този елемент от DmC е сложен единствено като плънка. Която цели да се увеличи изкуствено количеството геймплей.

Да, наистина е хубаво постоянните битки да се разнообразяват... ама някои платформинг секции към края на играта са откровено скалъпени за минимално време и това е явно.

Преди да премина към заключението, нека отделя традиционните редове за графиката и звука.

Саундктракът определено е нещото, което прави супер впечатление в Devil May Cry. Поне на мен ми се понрави доста. Озвучаването в повечето време е нео метъл (от по-хубавия!). В други моменти имаме дъбстеп с метъл елементи, който пасва добре на атмосферата.

Да, ако не си падате по тези два жанра, саундтракът може да ви се стори кофти. Въпреки че не съм фен на голяма част от дъбстепа, вариацията му в DmC ми се струва идеална за играта.

При графиката, положението не е много добро. Използва се Unreal Engine 3, но има много какво да се желае. Като цяло, дори на максимални детайли, Devil May Cry е като игра на поне поне 2-3 години.

От друга страна, редно е да спомена, че портът за PC на заглавието е страхотен. Един от най-добрите, които ми е попадал от немалко време. Няма какъвто и да е изненадващ спад на фреймовете, няма проблеми с мишката и клавиатурата.

Освен това, подбраните от разработчиците контроли са супер удобни и няма нужда да променяте каквото и да е! Да, Devil May Cry си е игра за джойстик – не си мислете друго. С двата shoulder-а смяната на оръжията става много по-бързо, отколкото с натискане на Q или E. Все пак мога да похваля Ninja Theory за труда, който са хвърлили по PC порта – определено не говорим за поредния некадърен такъв!

И така – какви са изводите от Devil May Cry? Имаме динамични, интереснии зрелищни битки. Имаме як саундтрак. Имаме и сериозно разнообразие от комбинации и оръжия. Пък и има какво да се търси като тайни из всяко ниво.

От друга страна, главният персонаж е дразнещ, а историята – неособено впечатляваща. Озвучаването също бие на средняшко. Битките омръзват сравнително бързо, изкуственият интелект е слаб, като цяло играта е лесна. Платформинг секциите в почти всички случаи целят единствено да увеличат изкуствено времето за свършване на играта.

Общо взето, аз бях на кантар дали да не сложа DmC: Devil May Cry в хейт ревюта. Но пък като цяло ми предложи доста повече удоволствие, отколкото нещо друго. Тъй че отива в ънхейтабъл. А и реално, като за цена от 500 рубли/25 лева от руските сайтове (и то играта е озвучена на английски, само дето има руски субтитри!), то по-скоро DmC си струва, ако ви се цъка някаква аркада от трето лице. Но далеч не говорим за нещо впечатляващо, още пък по-малко за „заглавие на годината“.