Въпреки сериозният акцент на атмосферата си, Metro: Last Light предлага и стабилни механики при престрелките. Което превръща укрианското FPS в един от най-добрите представители на жанра напоследък. Красота. Това може да се каже за Metro: Last Light. Не само чисто технически нещата са красиви, но и любовта към детайла при създаването на московското метро е страхотна. Отново суперлативи и за този елемент от Metro: Last Light. Като изключим озвучаването на английски, което получи противоречиви отзиви (според мен е много добро), то цялостното аудио оформление е идеално. Може и Metro: Last Light да няма никакви фешън елементи - дървета със скилове, специални умения и т.н., но това не значи, че геймплеят не е страхотен. В крайна сметка, дори и като "чист" шутър, една игра може да е яка... каквото беше положението пред над 10 години. Metro: Last Light е игра, изпълнена стабилно във всички свои водещи аспекти. Игралният свят и атмосферата са страхотни, престрелките са стабилни, има много добри стелт и съспенс сцени. Особен плюс е и сюжетът. Да, наистина щеше да е по-добре, ако играта не беше чак толкова линейна... но това не пречи Metro: Last Light да е един от най-добрите шутъри напоследък. Какво е нужно, за да бъде създадена една страхотна игра? Или пък филм, или пък песен? Има ли някаква формула, която да доведе до подобен ефект? Например влагането на X количество пари, интегрирането на тези и онези модерни елементи?

Или нещата опират до едно-единствено нещо... страст и вдъхновение?

Ако мога да съдя по Metro: Last Light, то отговорът се крие именно в това. Вдъхновение. Тъй като ако се замислим изцяло технически, това заглавие не би трябвало да впечатлява особено.

В него няма дървета с умения. Няма отворен игрален свят, напротив. Всичко е напълно линейно. Няма каквато и да е виртуална икономика – може да се събира валута за купуване на муниции, оръжия и ъпгрейди, но далеч не говорим за нещо дълбоко.

Какво тогава прави Metro: Last Light толкова страхотен? Три неща – добрата история, невероятната атмосфера и стабилният, макар и опростен за днешните стандарти геймплей.

Действието в играта отново се върти около московското метро. Това е домът на всички оцелели граждани на руската столица, която е опустошена от атака с атомни бомби.

Главен персонаж в Metro: Last Light отново е Артьом – същият като в Metro 2033. В миналата игра, той успя да унищожи всички същества, известни като Dark Ones или Тъмните... или поне така изглеждаше.

Оказва се, че едно от тях е успяло да преживее новата атомна атака връз тъй или иначе похитената Москва. Съответно вие сте изпратени да разстреляте последният останал Dark One… докато нещата не се объркват.

Оттук започва истинската игра. Вие се събуждате пленени в една от фракциите, имащи най-сериозно влияние в метрото – Четвъртият райх. След като се измъквате успешно, то трябва да намерите начин да се свържете обратно със своя отряд, а също така и да намерите последния от Тъмните.

Това обаче далеч не е най-лесната задача. Тъй като московското метро е едно изключително брутално и неприветливо място и това се усеща още от първите минути, в които се запознаете с него. Повечето хора в него се опитват единствено да оцелеят, превърнали се в почти животни. Но дори и те не са най-големият проблем, тъй като подземията в Metro: Last Light са населени от всякакви мутирали от радиацията гадове, на които им липсва дори скромната за този брутален свят хуманност.

Именно атмосферата в тази игра е един от основните й плюсове. Метрото на Москва е мръсно, кално, ужасяващо място. В което лампите постоянно мъждукат пред угрозата електричеството да спре във всеки един момент. Не е ясно в кой момент ще се срине нещо под или над вас.

Но от друга – усещаме всички тези подземия като място, в което все пак живеят хора. Което ни помага да се потопим изцяло в атмосферата. Виждаме как множеството клаустрофобични станции са превърнати в помещения за живеене, пиене, забавления. Няма нищо лъскаво... в метрото на Москва е важно нещата просто да вършат основната си работа. Не да са красиви.

Но ни помага да се потопим в играта.

Всъщност, именно това е основната на Metro: Last Light. Атмосферата. Може да се каже, че това е една от популярните в последните години „кинематични игри“. В случая нямам предвид наличието на безброй вкарани на случайни места кът сцени. Визирам нещо друго – в немалка част от времето можете да не правите нищо, просто гледате или слушате. Но не ви доскучава от това, напротив.

Например ако разкривате някоя току-що намерена населена станция. В която можете да се загледате какво вършат хората, да чуете разговорите им. В много други игри предпочитам да „прелетя“ през тези сцени, колкото да се върна към екшъна. Но в Metro: Last Light ми е интересно да чуя какво имат да кажат изстрадателите хора, населяващи московското метро.

Но дори и да сте из клаустрофобичните тунели, то пак из тях има интересни детайли. В които да спрете, да се загледате. Дори когато се промъквате край човешките ви врагове, то пак е любопитно да чуете какво си говорят. В повечето случаи диалозите са интересни, дори и предлагат ценна информация как да се изплъзнете от дадена ситуация.

Не ме разбирайте погрешно – в по-голямата част от времето контролът над героя е изцяло наш. И имате избор какво да правите... дали да се вслушате, дали да погледате нещо... или просто да се втурнете напред. С други думи, феновете на екшъна няма да се чувстват „приковани“.

Въпреки че в тази игра си е чисто кощунство, ако човек не се потопи изцяло в атмосферата.

Най-малкото, разработчиците от 4A Games са се постарали темпото в Metro: Last Light да е добре балансирано. Не се сещам за лоша, безмислена, куха кът сцена например. Всичко е част от едно кохерентно цяло. Няма ненужно издължаване на сюжета или игралното време... нещата преливат плавно.

Същото важи и за по-спокойните моменти, в които се намирате в някоя база из метрото. Това не се усеща като нещо, което ви е било спуснато изкуствено от разработчиците, колкото да се увеличи количеството геймплей. Напротив. Усеща се като почивка от това, което е трябвало да преживеете из тунелите на метрото преди броени минути.

Точно това, което изживява и главният персонаж Артьом. Който просто има нужда да си поеме въздух в един момент...

Иначе, самият геймплей на Metro: Last Light… е такъв на шутър. Буквално. Букалвано буквално. Говорим за представител на жанра от старата школа. Няма ковър система, няма специални умения. Няма дървета с пасивни скилове. Няма трупане на точки опит. Единствената допирна точка с модерните FPS-та е автоматично регенериращата се кръв, но скоростта на този процес е доста скромна. Често трябва да опирате до класическите за жанра аптечки.

Не звучи като нещо особено интересно, нали? Поне на мен, Metro: Last Light далеч не ми беше скучен като геймплей. Тук няма как да не направя едно сравнение с BioShock: Infinite. Докато в тази игра има събиране на предмети, ъпгрейдване на оръжия, специални умения и прочее... то нещата се изчерпват просто до пуцалка. Която на всичкото отгоре е лесна и скучна.

В Metro: Last Light, пудра няма. Имате трите си верни пушкала в даден момент плюс някои поддържащи предмети. И това е. Никакви ролеви системи и така нататък. Но все пак, играта е адски интересна!

Първата причина е трудността. Когато си пуснете предпоследната (финалната е Ranger Mode, на която аз не играх), то се умира често. Мутантите из подземията на метрото ви убиват с по няколко удара и трябва доста да внимавате... обградят ли ви, то загивате.

Човешките ви врагове също са безскрупулни. Ако издадете позицията си, то за минимално време бивате направени на решето. Няма време да тичате, да стигнете до прикритие, да изчакате кръвта ви да се регенерира. Бам-бам-бам... и толкоз. Освен това, в играта има и приличен изкуствен интелект, при който виждате как противниците ви покриват даден периметър и се опитват да ви обградят. Което изглежда адски яко!

Разбира се, редно е да спомена, че AI-то далеч не е перфектно. От една страна, често можете да се промъкнете буквално под носа на даден враг и той да не ви забележи. Това го има и в доста други игри с акцент на стелта, но тука си личи ясно. В други ситуации, вашите човешки противници се държат леко като малоумни, реакциите им са забавени... и това ги прави пушечно месо.

Но като цяло, нямам сериозни оплаквания относно изкуствения интелект. Да не говорим, че в BioShock: Infinite нещата бяха в стотици пъти по-зле. Там враговете буквално бяха изкарани от някой евтин мод... или се засилват безмозъчно срещу вас, или се опитват да се скрият зад някой кашон... в повечето случаи неуспешно.

Относно изкуственият интелект на чудовищата в Metro: Last Light мога да кажа само добри неща. Очевидно мутиралите зверове нямат достатъчно интелект, за да прилагат тактика. Но когато се засилват срещу вас, те се движат в нестандартни траектории... затруднявайки ви в опитите си да ги очистите. Което оставя много приятно впечатление... тези гадове не се усещат като плънка. Напоротив, на моменти са по-трудни от въоръжените ви врагове.

Ако изключим самите престрелки, то в Metro: Last Light трябва да внимавате и за някои подробности. Наглед периферни. Например това винаги фенерът ви да е добре зареден – доста ваши противници се страхуват от светлина и показват слабите си части, когато ги облъчите с нея. Съответно ако „изгаснете“ в най-лошия момент... адски, адски зле.

В други случаи трябва да търсите филтри за газовата си маска, особено когато излизате на повърхността. Която все още е облъчена от радиация и хората се задушават от невъзможният за дишане въздух.

Всичко това добавя много добри съспенс елементи. Които винаги ви държат на нокти. Трябва да мислите не само за това какво ще ви нападне иззад ъгъла, но и колко минути кислород ви остават. Колко ток има фенера ви, преди да изгасне...

Но освен всичко друго, най-хубавото в Metro: Last Light е темпото. Няма елемент, която да се разтяга във времето. Независимо за какво говорим. Кът сцена. Дадено ниво. Или пък нещо друго. Всичко е балансирано. Усетите ли, че дадена зона доскучава... то това е моментът, в който обикновено приключвате с нея.

Което предполагам прави Metro: Last Light толкова страхотен. Поне за мен, това е идеалният претендент за шутър на 2013 година. Просто предлага всичко, което една игра от жанра трябва да има. Прекрасен сюжет. Напрегнати трилър сцени. Драматични обрати (но не такива от сапунените опери). Добро темпо. Солиден геймплей.

На няколко пъти в статията правих сравнения между Metro: Last Light и BioShock Infinite. Тъй като поне за мен тези две игри са адски подобни като жанр. Шутъри от първо лице, залагащи предимно на атмосферата. Които се развиват в дистопичен свят. Но докато в Metro: Last Light човек усеща, че е част от метрото... че самият той/тя влиза в калта, че трябва да чисти ръчно газовата си маска от помията, която я е замърсила... че от него/нея зависи нечий живот... то в BioShock Infinite имаме точно обратното. Нещо напудрено и сухо, една приказка. Да, добра такава. Но за да бъде един продукт като филм, игра, филм велик... то човек трябва да се потопи изцяло в него. Това не се случва в BioShock Infinite.

Това се случва в Metro: Last Light.

Естествено, за това в огромна степен спомага прекрасното аудио-визуално оформление. Също както своя предшественик, Metro: Light Light е красива игра.

В своята грозотия. В автентичното показване на тъмния, мрачен свят на московското метро. И тук далеч не говоря за чисто технически спецификации – за полигони, за пори по нечии лице и други подобни. Макар че и в това отношение Metro: Last Light наистина блести!

Не.

Говоря за самия свят. За малките детайли. Как изглежда всяка една стая, всеки един коридор. Всички допълнителни елементи по тях, които много компании смятат за ненужни. Пръснати документи, химикалки, други приспособления из едно бюро. Изложена стока из магазините.

Не само това, но в света на Metro: Last Light рядко ще видите двама еднакви човека. Влизате в дадена станция и из нея... хората са различни! Не говоря за това един и същи скин на лицето да варира – с брада, без, плешив и т.н. Самите физиономии са различни!

Споменавам това изрично, тъй като примерно в прехваления BioShock Infinite и неговия космически бюджет... почти всички NPC-та бяха еднакви! Особено противниците ви! Клонинги. Еднакви бездушни същества.

Докато в Metro: Last Light не е така. Виждате отделни индивиди из всеки град. Но не само това. Когато избивате противниците си, то виждате различното лице на всеки от тях... което добавя някаква хуманност в играта. Кара ви да се замислите дали да не ги зашеметите, вместо да ги убивате.

Звукът в Metro: Last Light също е на високо ниво. Особено ако говорим за страхотния саундтрак и добрите ефекти. Все пак, има един противоречив момент – при озвучаването.

Налични са два основни варианта – на руски и английски. С оглед на факта, че 4A са украинска компания, то бихте се досетили, че първият вариант звучи по-добре. По-автентично. За английската версия пък четох много критики...

...с които поне аз не съм съгласен. Актьорите, отговорни за нея хич не са случайни и правят най-доброто възможно, за да интегрират правилния акцент и множество руски думи. Да, озвучаването в оригинал е доста по-добро... но и английското хич не е зле!

Заключението? Metro: Last Light е страхотна игра. Това е. Може и да не се хареса на онези, които обичат френетичния екшън и зрелищните експлозии... или пък на хората, които искат супер разнообразие от магически умения и дървета със скилове. Но пък феновете на заглавия със собствен почерк, атмосфера, със страхотна история... със сигурност ще се потопят с удоволствие в света на московското метро.