През 2018-а в хейт ревюта беше по-празничко. Кой знае, може би пропуснах да изиграя някои по-разочароващи игри. Или може би просто годината е била достатъчно силна, че да може повечето заглавия, които цъкам да попаднат в ънхейтабъл. Но както и да е – нека започна с обзора.

Коя е играта, с която ще започна? Разбира се, че Red Dead Redemption 2. Моето лично anti-GOTY. Вероятно е най-прехваленото заглавие, което някога ми е попадало. След всички западни ревюта, в които се пишеше за „нов стандарт в гейминга“, неповторима, велика и не знам си каква друга игра... то аз видях една дървена конзолна отломка от 2005 година в куп аспекти. Управление, пуцалка, липса на каквато и да е свобода. Но това щеше да се преживее, ако Red Dead Redemption 2 не беше толкова фрапантно флегматичен без право на обжалване, ако не бяха тези безкрайни разкарвания с коня, които пречат с пълна сила на човек да се концентрира върху историята и кинематичната част – един от малкото плюсове на заглавието. Да, играта има едни 25% фанатични фенове, които са го преполовили и превъртели. Аз обаче бих повярвал на останалите 70-75%, изоставили играта до нейната половина. Да, Red Dead Redemption 2 нямаш право да го хейтиш. Това е като да кажеш, че не те кефи Metallica през 90-те години на миналия век... но числата са неоспорими. Пък 25-те процента да фанатизират колкото искат.

Оттам нататък имаше още една игра с предимно положителни отзиви, която попадна в хейт ревюта и това е Monster Hunter: World. Противно на Red Dead Redemption 2 тук по-скоро гледната ми точка е, че геймплеят далеч не е за всеки. Което мисля е нещо доста важно за която и да е игра. Ако говорим за The Witcher 3 и Skyrim например – болшинството от хората, които са ги пробвали ги харесват. В такива случаи можем да кажем, че имаме неоспорими GOTY-та. Monster Hunter: World е прекалено японска игра в прекалено много ситуации – ако говорим за неясноти, ако говорим за грайнд. И далеч не е за всеки – но все пак мога да разбера хората, на които им допада.

Карайки нататък е време да се поспра малко на... EA. След като през 2017-а разочарованията от тяхна страна бяха немалко, то сега нещата са подобни. От една страна имаме Battlefield V, който за пореден път се появи в продажба във вариант на бета. Сингъл кампанията беше кратка и недовършена. Мултито – бъгаво до безумие. Но не само това. Геймплей механиките бяха наклонени повече към Call of Duty пуцалката, което разедини Battlefield феновете, а пък съдържанието в играта също бе малко (и като за капак – предимно рескин на Battlefield 1). Доколкото DICE работят здраво и поправят каквото могат – то първоначалните адски негативни впечатления се изчистват трудно.

От друга страна имаме FIFA 19. Която продължава да бъде една криминална ротативка, която съществува единствено за да подтиква хората да вкарват още пари в Ultimate Team. Не, нямаше да имам голям проблем с това, ако поне геймплеят беше повече базиран на умението и по-малко – на momentum-а, разбъркващ статистиките на футболистите постоянно. Но уви. Все пак е хубаво, че тази година Pro Evolution Soccer си стъпи на краката – поради което мога да кажа спокойно „майната ти, FIFA, майната ви, EA”.

След EA спокойно мога да мина и на Ubisoft. Също с две игри в хейт ревюта за миналата година. Първо – Far Cry 5. Поредният копи и пейст във франчайза. Ако сте играли Far Cry 3 – общо взето сте играли и трите заглавия след него. Дотолкова безлична игра, че след година време спомените ми за нея са съвсем размътени.

Другата игра на Ubisoft в хейт ревюта бе The Crew 2. Рейсърът можеше и да оставя по-прилични впечатления, ако не беше отвратителното AI… но с фрапантния си изкуствен интелект играта успяваше да унищожи немалко от потенциалното удоволствие от състезанията.

Последната двойка игри в хейт ревюта беше от по-малък калибър. Vampyr на французите Dontnod се надявах да е добър продукт и в началото ми допадна. От един момент нататък обаче сякаш бюджетът е свършил – защото историята започва да се влачи, а тъй или инак скучните и сравнително дървени битки стават прекалено много на брой. Механики като моралните избори за това от кого да пием кръв също бяха изпълнени на разочароващо ниво.

Що се отнася до A Way Out, то играта определено имаше някои добри страни. Най-вече показвайки, че split screen-ът има място и в модерния гейминг, при който мнозина от цъкат от разстояние, а не делят една стая и един екран, както беше преди. Откъм камера A Way Out също прави добро впечатление. Но все пак играта е с акцент на историята, не толкова на геймплея. А там нещата не са розови. Сюжетът е супер предсказуем, а озвучаването – ужасно, дори и за инди.

И това като цяло бе 2018-а в сайта, поне ако става дума за хейт ревюта.